Пролет пукна и народа
го удари на разврат.
Мене блъсна ма тревога:
На де й тръгнал тоя свят?!

Шефът влажно ма поглежда
и ми смига (уж майтап)...
Хич нидей таИ надежда,
викам му аз, мой чорап.

Тука вадя си аз хляба,
ти вадИ си квото щеш.
(Да не казвам, че отзаде
можеш да си го завреш.)

Казах ли го? Извинете,
моя грубоват език,
ма виновна ли съм дето
шефа мий такъв мръсник?

И комшията отскоро
е ухапан от муха.
Аз със него не говора,
ама оня ден ме спря

да ма пита дали искам
някой път (пак на майтап)
кат лимон да ма изстиска,
да ми се завие свят...

Абе, викам, що не вземеш
ей тъй, докато скучайш
в огледалото да се мернеш,
на кво мязаш да познайш.

И стоя, с акъл са блъскам
на дей тръгнал тоя свят...
Не че толкоз чак са тръшкам,
ама ма настигна яд.

Та понявгаш ма избива
ей тъй както си седа
с някой приказка по-крива
малко ред да въдвора.