Два картофа, един домат,
лучец кът запържа...
А, ма, пак ли зарзават?! –
моят ши попържа.

Ми без манджи? Пусти глад
кат та заусуква?
Ши заслабниш хем у врат,
ко мръндзосваш тука.

Мен акъла ми сай зел,
мислиш ми са готви.
Кат забъркам идин варел,
най-подир шса кротниш.

Да ни беши ден и два
или по веднъжки...
Пу, кат зинеш с таз уста,
нямаш ич задръжки!

Артък сЕга, зарзават!
Баклави не щеш ли?
Чи иди на ристурант,
с анцук и пу чехли.

Неска туй ший. Ку ни щеш
ич да ни я почвам.
Утре леща ши идеш,
ей тъй пък, нарочно.

Гачи принц ли та зимах?
Пусти гевезлъци!
Млада бях и проста бях,
отподир – язъци.

Ади, ади, ндей да знаш,
ми дунес картофи.
Офф, да седна... Куе кайш?
Де ти знам пантофити!