Байно ле, бачо Йоване,
кой друм та тебе доведи,
ачи насред селу застана
и са изпъчи утпреде.

С прясну упрани потури,
с опинци нови, лъщиви...
На калпак китка си турил,
под негу рими шавливи.

Ачи са с нази задяваш,
гледаш на таквиз прости...
Подире дан съжиляваш,
ку станиш кожа и кости.

На хорото кату са фаниш
ду момити селски най-лични,
ша рипаш, дукат са сфаниш,
сфаниш и възнак капичниш.

Че баш ни е дълго хорото
и ний чевръста свирнята.
Караш ли през просото
ши си изкълчиш краката.

По-утдалеч та пусрещам,
дан ричеш, чи н’ти рекаф.
За дан ти бъди гурещу,
почвами тъйцък пулека:

гайда ша писни засвири,
аз ши да зяпна запея,
затропай и ти отподире,
таман чи гу убуу умееш.

Ни са бутай сЕга кат шугав,
фащай са тука ду мене.
Кат та гледам такъф убаф
напрау ми умекват кулен’ти.