Ни ма питай, сестро мила,
как са изтърпявам.
Младити ши са решили
да ма уморяват.

Ей, на... Ощи от зарана
скрохнати с кайвето.
Чи трива до пояс стана,
чи грухти прасето...

Наш Стоян нали го знаеш
оди кат’ слънчасал,
тейко му и той роптае:
“Туй на ко го мяса?!

Напред-назад са мотае
зер е с леви куни.
Сал да плямпа ногу знае,
кат майка си умен.”

Дрънка, дрънка, па забие
на ладно в дюкяна.
Като змей земА да пие –
не уста, ми яма.

За снахата Николина
ни ми са приказва...
Веке сто кила надмина,
гаче лий непразна.

Ни посяга, мила сестро,
съдлини да умие.
Мълчешката, за по-лесно
в раклата ги крие.

Цял ден нектите си стържи
и са начервилва...
Кат са умори от мързел,
ляга, па поспива.

И под ручка с наш Стояна
миткат по седенки.
Мене време не остана
за клюки махленски.

Скокнала съм ощи в темно,
крака веч преплитам.
Как мий шугаву и нервну,
санким ма не питай.