Повниш ли, га бяхми млади,
гачи вчера дай било...
Как по росните ливади
китки брахми за либов...

Как замръквахми у нази
и си думахми у захлас,
дорде ламбата ни газена
ни останеши без газ...

Колку песни сми изпяли
на седянките пред вас...
Колку рев сми изривали,
под салкъмити до нас...

По ино времи та подмами
тоз мискинин, чи та зе...
Отподир и аз пристанах,
сетне и деца пет-шест...

И дордету са усетим
сми пораснали хептен...
Изтъркулил са жувота
кату възкъс зимен ден...

Повниш ли... Ма ти задряма...
Стани, мари, за га спиш!?
Знам, чи рану си станала
и цял ден кат кон въриш...

Мойто кръвно пък високо.
Казах ли ти? Сутранта
кат ма мушна издълбоко
тука под реброто, нА...

Чи идвам намерях пътя
дома да са прибера.
Толкоз лесно ни са гътам...
Стани, мари, дан умря?

Ууу, въри да видим Кина,
чи ни моам та изтрай.
Ти на дрямка ли намина!?
Вър’ да видим тя ко прай.

Остай тука таа плетка,
зер ни ша ли заплетеш...
СЕ та повна с таз жилетка,
га ли ши я облечеш...

Чакай да наручкам огъня,
чи дорде са прибера...
Инак тряба саде спомени
да ма топлат у студа.