Както мОтах са в гората,
срещна ма ламя.
Мъжка май, ма в мрачовата,
отподир разбраф.

Стреснаф са кату ми ревна:
- Стой, ма, ши та ям!
- Дърта съм бе, шти приседна!
- Ааа, таман, таман!

Стреса кат ми са размина,
викам: Споко ся!
Кат ма види съм Калина,
мой му са утщя.
Види са кат наближи ма,
дръсти гу глада.
Бря, утгоре ми кат зина...
Аз пък дъл мълчаф?!
Гу уплаших, чи у рима,
тъй ш’ гу нагласа,
през гората ни мой мина
с дигната глава.
Убуу ма, се пак ламя е,
мъжка при тува,
ич ни чува ко му лая,
ш’ кайш, чи сми рода.

- Глей сига! – аз пак зафанах
кату политик.
- Ко да гледам, пладня стана,
мен ма глад мори...
Ти какот са убисняваш,
няа та изтърпа
и дордет са усъзнаеш,
глътнах та биля!

- Ши ма глътниш, ама първу
премерИ отзад,
дъл ши мина. Да не в гърлу
йощ да са запра.
Кат ти викам, чи съм дърта,
ней майтап тува,
тука дету са навъртам...
То съм и аз ламя.

Са удряма тъз ми лАмя,
перкити си сви
и на крехкуту ми раму
сълзи зариди:

- Мо, Калино, туй късмет лий
в цялата гора,
тебе, кажи, баш да срещна!?
Въх, ут глад ши умра!!!

Чи ми стана милну-жалну,
сЪрци ми са сви,
за тоз Лам нугустрадален,
дет гу глад мори.
Зех у нас чи гу заведах,
под сайвант лежи,
кату кучи ся гу гледам,
джафка ми, скимти...
Ма редовну си гу раня,
коту Бог даде,
гледам косъма заглади.

Щял да ма яде...