Заспиваше ли? Майче те събудих. Прости ми, че дойдох при теб сега.
Душата ми се стяга до полуда в прегръдките на своята тъга.
Самичка съм, а тъй ми се говори. Устата ми залепна да мълча.
Не ме пъди, аз ще си отида скоро, аз дойдох тук с на бурята плача.
Ще седна до главата ти ей тука и ще ти разкажа приказка една,
в която е заложил зла поука един мъдрец от стари времена...

Един разбойник цял живот все скитал и нивга не се връщал у дома.
Вместо сърце, под ризата си скрито, той носел зла и кървава кама.
Предварвал той замръкнали кервани и само денем криел своя нож,
а ножът му от кръв ръжда не хващал. Човекът от дявола бил по-лош!
Ала един ден от умора под слънцето на кръстопът заспал.
Подритвали го бързащите хора и никой до главата му не спрял.

И само малко дрипаво момче лицето му покрило с листо.
Заплакъл той, разбойникът. Обичан, заплакал той, разбойникът. Защо?
Какво стоплило туй сърце кораво, нестоплено в живота никой път?
Една ръка по-топла от огнище, на главореза дала онова,
което той не би откупил с нищо, ни с обир скъп, ни с рязана глава...

Но ти заспа, а тъй ми е студено! Туй приказно момче къде е то,
то стоплило разбойника, а мене – мен няма кой да стопли тъй...

ЗАЩО???