Става въпрос за историята на един Чорапко. Ето я и самата история:

ЧОРАПИ - 1

ден 1: Прани чорапи - меки и миришат на омекотител - мразя ги.
ден 2: Чорапите нямат никакъв мирис... така е по добре.
ден 3: Като се събуя и доближа чорапите до носа понамирисват - няма да ги сменям.
ден 4: Като си махна обувките моментно ме лъхва "приятна" миризма на спарено - няма да ги сменям.
ден 5: Като се събуя майка ми пита дали нещо не е умряло в къщи... нещо си въобразява.
ден 6: Прибрах се и още от вратата баща ми извика "Да не си настъпил някое лайно?"... какво му стана на тоя човек.
ден 7: Котката се доближи до кракът ми, подуши го и припадна...?!?!?
ден 8: Майка ми отвори прозореца на стаята ми и започна да си мърмори нещо.
ден 9: Кучето на съседите като ме видя и избяга.
ден 10: Сестра ми започна да се задушава и се наложи нашите да я карат в болница. В 3 през нощта, дее*а само ми разбиха сънят!
ден 11: Приятелката ми дойде, отворих вратата да я посрещна и тя избяга (получих sms, че ме напуска)... това пък защо?
ден 12: Родителските тела ми заплашват - отвориха всички прозорци в къщи.
ден 13: Майка ми си събра багажа и се махна... даже не разбрах кога е станало, още спях.
ден 14: Баща ми излезе за работа и вечерта се обади да ми каже, че отиват с майка ми на дъъъълга почивка...
ден 15: Съседите се оплакват, че от нас мирише на лошо... така ли? Аз не усещам нищо.
ден 16: Уличните кучета избягават района около блока.
ден 17: Съседите до, под и над нас отидоха на почивка заедно... абе какво им става на тия хора само забягват на накъде.
ден 18: Звъняха от ХЕИ, казаха ми, че получили множество оплаквания и щели да дойдат на проверка ако продължат... сигурно са сбъркали номера.
ден 19: Цветята в апартамента увяхнаха... странно, вчера ги поливах.
ден 20: Хората от входа масово се изнизват кой на вилата, кой на село... тука става нещо странно.
ден 21: Хлебарките напуснаха блока... такова изселение не бях виждал.
ден 22: Дойде пощальонът да ми връчи призовка... не го видях да излиза от блока. По новините вечерта видях, че бил в болницата според лекари от обгазяване... горкия, сигурно е имало писмо бомба със задушлив газ.
ден 23: ХЕИ позвъни на вратата. Отварям и гледам двама души лежат в безсъзнание. Извиках бърза помощ. По новините нищо не казаха.
ден 24: Гражданска защита отцепва района... ха да не съм луд да тръгвам на някъде.
ден 25: Нещо ми е тежко в корема. Драйфа ми се.
ден 26: Тука нещо мирише на лошо... продължавам да драйф.....
ден 27: .......
ден 28: .......
ден 29: .......
ден 30: Събудих се в някаква бяла стая, завързан за леглото. Огледах се и видях как група хора с противогази разглеждат чорапите ми, които стояха изправени до стената.

ЧОРАПИ - 2 - НА ПЛАНИНА

След няколко седмично обеззаразяване на блока и околностите, шокова терапия и тонове заплахи се върнах в къщи при семейството ми. Убийте ме не знам защо беше цялата тая идилия, е поне съм си у нас. Дойде лятото и нашите ме изпратиха на лагер за един месец в планината.

ден 1: Пристигнахме в хижата. Всички се втурнаха да си вземат душ от 2 часовото пътуване с влака и 6 часовото пътуване с теснолинейката. Аз си останах в леглото, да не съм луд да се къпя нали сутринта си взимах душ, а и чорапите ми даже не миришат. (поне мириса на прах за пране се е махнал)
ден 2: БЕСЕН СЪМ. Събудиха ни в 5:30 сутринта, за да ходим до някакъв връх. Що за нахалсво, а като капак за закуска имаше сух хляб, два домата и парче салам. Като се прибрахме всички пак се втурнаха към банята... аз се отказах, но поне се наспах в стаята. Чорапите си оставих в маратонките, ухаят на леко спарено - приятно.
ден 3: Майкооо всичко ме боли ще го убия водача на групата, а на всичкото отгоре съседа ми по легло се оплаквал, че не можал да мигне цяла нощ, щото нещо му миришело. Определено си измисля, аз спах като пън и нищо не ми миришеше.
ден 4: Пак ни събудиха в 5:30. Щели сме да ходим да гледаме някакъв водопад, който бил на 7 часа път от тук!!!! С големи мъки стигнах до там и седнах на един камък близо до водопада, а ония ми ти "приятели" да вземат да ме бутнат във водата. На връщане се спънах в един заблатен гьол. Прибрах се премазан и си взех душ и установих, че чистите ми чорапи са изчезнали. Е няма лошо, аз и без това не ги понасям, а и тези са си добре.
ден 5: Боли ме цялото тяло и съм настинал, днеска няма да мърдам от леглото. Един от съквъртирантите ми каза, че от някъде идва мирис на застояла вода. От къде му хрумна, аз се къпах и махнах тинята, така че да е от мен - не е.
ден 6: Цял ден скитахме по горещините по някакви камъни нагоре надолу. Пот се лее. Прибрахме се късно вечерта и аз се трупясах както си бях с дрехите и закъртих. Събудих се от мърморенето на съседа по легло, който отваряше прозореца и вратата. Тоя не е наред навън е студено, а тоя отваря, нищо другите в стаята ще затворят, като им стане студено.
ден 7: Вдървил съм се... ееее, никой ли не затвори прозореца? Отговориха ми, че миришело нещо много лошо и просто нямало как.
ден 8: Валя дъжд, а ние играхме футбол. Добре, че маратонките ми не пропускат та чорапите ми са чисти.
ден 9: Върнах се от закуска и гледам момчетата в стаята разместват всичко възможно от стаята. Казват, че нещо е умряло и мирише ужасно. Аз не усещам нищо, но за да не страня се включих и аз, но нищо не намерихме - ми нормално то няма нищо ама айде.
ден 10: Двама си събраха багажа и се преместиха в друга стая, щото миризмата се била засилила - не е от мен, скоро си взех душ, а дрехите са ми чисти, даже оня ден като валя дъжд съвсем се изчистиха.
ден 11: През нощта имаше някакво раздвижване ама много ми се спеше та разбрах чак на сутринта, че едно от момчетата започнало да се задушава и да повръща. Горкия, сигурно храната в хижата е започнала да застоява.
ден 12: Двете момчета, които бяха останали в стаята, се изнесоха и ме караха и мен да ходя с тях, че щяло миризмата да ме задуши и мен. Абе тия хоря нямат ли си друга разбота, че само душат. Докато не усещам нищо няма да мръдна от тук.
ден 13: Появиха се 20-тина пора от близката горичка. Половината от хижата се изнесе на излет.
ден 14: Провете се умножиха и всички са под моя прозорец. Сладки същества.
ден 15: Надзорниците се изредиха един по един да ми викат, че от тук миришело, да съм кажел какво. От къде да знам, да не им приличам на врачка. На мен не ми мирише.
ден 16: Отидохме да разгледаме някаква пещера. Стигнахме до основната зала, ма то там тясно, тясно, 50 души едвам се събрахме. Докато водача разказваше за пещерата двама души извикаха, че подушват нещо задушливо и припаднаха.
ден 17: Ще играем на криеница в мазето на хижата, щото около нея поле от порове. Ай стига бе, май верно има някаква миризма, която ги привлича, ама защо само аз не я усещам?
ден 18: След криеницата от снощи в мазето, 3 момчета и 5 момичета са на легло. Казват, че замалко не се задушили от нещо. Еми глупави хора като знаят, че затворени помещения не им понасят па да не влизат.
ден 19: Едно от момчетата се върна в стаята при мен. На сутринта пак беше изчезнал. Хижаря каза, че с хеликоптер го откарали в токсикологията. Докато го изкарвали едвам си поемал дъх и шепнел - миризма... лоша. Сигурно поровете под прозореца не са му понесли.
ден 20: Поровете намаляха.
ден 21: Поровете напуснаха района...?!?!?
ден 22: Хижаря ни каза, че тая вечер сме щели да спим на палатки, че да претърси хижата и да намери източника на вонята от която всички се оплакват. Всички??? Аз продължавам да твърдя, че си измислят щото аз воня не усещам.
ден 23: Трите момчета с които бях в палатката през нощта получиха хрипове. Мед сестрата, която беше с нас за малко щеше да изпусне единия. Тзтзтзтз, как може млади хора с такова крехко здраве. Явно не им понася чистия въздух.
ден 24: Хижаря каза, че още два дни ще сме на палатки, че да се измирише тотално.
ден 25: Някой ми открадна възглавницата, нищо ще спя на маратонките, а чорапите ми ще служат за по-меко.
ден 26: Сутринта се събудих от задушлива миризма, лошо ми е.
ден 27: Хижаря каза, че утре ще ни пуска в хижата. Легнах си. Събудих се през нощта, лошо ми е, не мога да дишам.
ден 28: ......
ден 29: ......
ден 30: Събудих се завързан за някакъв стол и пак същите хора с противогази се опитваха да отлепят чорапите ми от маратонките.

ЧОРАПИ - 3 - КАЗАРМАТА

Шест години по-късно: Завърших гимназия и се дипломирах, родителите ми не ме изпуснаха от поглед през този период... много са загрижени. Само дето всеки ден ме водеха по психиатри и тая година човека ми каза, че имам напредък и съм щял да се оправя... от какво обаче аз така и не знам?!?. Тая година влязох в казармата, майка ми, баща ми и сестра ми са се панирали. "Спокойно де хора само в казармата влизам, нищо няма да ми стане".

ден 1: Строиха ни на плаца. Командира говори, говори, говори, говори та се задиня. Половината от нещата, които каза не ги разбрах, другата половина нямаха смисъл. Но човека реши да завършим първия ден с един "малък" крос... 20 км той нарича малък!!!! Вечерта бях плувнал в пот от горе до долу, а краката ми бяха заврели в тея кубинки, а чорапите ми бяха мокри. Успях само тях да смъкна и автомата, след което съм заспал.
ден 2: БОЛИИИИ МЕ ВСИЧКО!!! Опитах се да кажа на командира, а оня ми отпери един шамар и ме накара да пробягам 10 км при това в най-голямата жега. Цял следобед лежах като заклан на леглото, не можех да мръдна. Един от войниците ме съжали и ми помогна да си смъкна поне кубинките. Оня направи физиономия все едно са му топнали главата в бидон с осем месечно зеле... горкия сигурно е видял колко са ми подути краката и му е станало лошо.
ден 3: Едвам се движа, а командира ме е натоварил със зимната екипировка и само мен при това в най-голяма жега. От мене струи пот като водопад и все едно джапам в гьол. Късно следобеда като си събух кубикните от тях изтече поне 300 мил. "вода". Момчетата около мен отвориха прозорците като мърмореха нещо.
ден 4: Не знам къде съм, но при всеки опит да мръдна усещам пронизваща болка през цялото тяло. Към 9:00 дойде командира и се развика нещо, но аз не чувам щото ми бръмчи главата. След 5 мин дойдоха 2 яки момчета и ме понесоха на някъде. Зарадвах се, най-сетне ще ме заведат в лекарското отделение... Лекарско ли?!? ТОВА Е КАРЦЕРА.
ден 5: Нищо особенно, навънка е поне 30 градуса, а тука към 40 и не мога да се съблека даже, че е тясно. Тоя дето ми донесе храната каза, че съм изпуснал голямата баня... да му и *** в банята аз не мога да дишам, а той за баня ми говори.
ден 6-10: Умирам от жега и се потя като пор.
ден 11: Пуснаха ме от карцера и едвам ходя. Пак съм изпуснал голамата баня - дявол го взел. Командира ме прати да мия тоалетните... то не се диша там. По едно време щях да загубя съзнание и се препънах в една от кофите с мръсна вода, която заля краката ми, добре че кубинките не пропускат.
ден 12: Сутринта в 5 всички бяха станали и се оплакваха от някаква миризма. Да им имам проблемите аз ще поспя още малко.
ден 13: Мина инспекция в стаята. Ония ми ти командири се разкрещяха, че стаята воняла и ни пратиха всички от тука да направим по 100 лицеви опори, след което да потичаме 20-тина км, някои от войниците ме гледат на кръв... какво съм им направил?!?
ден 14: Ще ходим на полево обучение, а навън вали та се къса. Цял ден марширувахме из едно кално поле. Кубинките от черни станаха глинесто-кафяви. Утре е ден за баня.
ден 15: Баняяяяя... влязох вътре доволен, че най-сетне ще си взема душ. Тамън си събувах кубинките и всички, които бяха в стаята изпопадаха по земята в безсъзнание. Е дявол ги взел и командирите, ся ли намериха да правят учение с газ. Фанах дрехите и кубинките и изхвърчах от банята. Няма да се натровя заради единия душ я.
ден 16: Стаята е на 1/3 празна. Всички са в мед сектора. Еми така е като командира върши глупости, ей ся само да дойде ще му кажа аз какво мисля.
ден 17: Е казах му и пак съм в карцера и вънка пак 30 градуса пот, пот, пот. Пак ще изтърва банята.
ден 18-22: Скука, пот и броене на мухи които, чудно защо, като влетят умират моментално. Ще си ги събера за риба.
ден 23: Пуснаха ме от карцера. Отидох до стаята да се излегна малко, че съм се схванал... Я леглото ми е преместено в единия край на стаята. Това пък защо... никой нищо не казва.
ден 24: Абе тия хора не са в ред. Цяла нощ кашляха и хрипаха, ми като не са добре да идат в медицинското. Ето и аз съм с хрема и ми е запушен носът, ама си капя капки и не преча.
ден 25: Странно в банята няма никой, е още по-добре за мен... Абе къде са ми чистите чорапи, на кой са му притрябвали дявол го взел. Нищо ще си нося тия... малко понамирисват като ги доближа до носа ама стават.
ден 26: Ще ни показват как се кара танк, че поне да знаем. Едвам се набутах аз и още един, и шофьора в танка. На излизане си заклещих кракът и ми се изхлузи кубинката с чорапа. Като излязох викнах да ми я хвърлят, че навън е кално... не получих отговор. Командира на ротата надникна вътре и май нещо се изпусна и падна вътре. Надникнах, гледам командира хрипа, замери ме с кубинката... добре де какво съм му направил сега?
ден 27: Имаме заместващ командир. Командира ни си взел седмица в санаториум.
ден 28: Свободен ден... вечерта избягахме от поделението и отидохме на дискотека. Танци, танци... мен ме заболяха краката и реших да си махна кубинките, че да се охладят. Тамън започнах да се отпускам, когато се включи противопожарната аларма. Огледах се, хората около мен изпопадали на земята, а другите се щурат като ненормални. Хванах кубинките в двете ръце и бегом към поделението. Минах напряко през градинката с цветята на командира.
ден 29: Заместника ни смъмри, че ни нямало и ни прати да тичаме 15 км. Като минах покрай градинката на командира видях, че е повяхнала цялата. Е как може такова отношение с цветята.
ден 30: С друго поделение ще разиграем военен конфликт. По едно време плениха част от нас и почнаха да ни рапзитват и заплашваха, че ще ни измъчват, ако не кажем къде е "щаба" ни. Почнаха един по един да гъделичкат краката с перо, но тия от мойта рота много издръжливи се оказаха. Дойде и моя ред. Събуха ми кубинките, след което всичко утихна... погледнах, гледам всички изпопадали по земята. Така ни намери заместник командира.
ден 31: Мда тоя карцер почна да ми става уютен.
ден 32: Преместиха ни от карцера в килия, че им трябвал за нещо. Много тясно тука, 5 души в килия метър на два. Краката ме заболяха да стоя прав, а тия кубинки убиват - свалям ги. Тия около мен започнаха да агонизират... явно не им понасят затворените пространства.
ден 33: Всички са в медицинския сектор. В спалното помещение съм аз и още 5 момчета. През нощта усетих някакво раздвижване, но не се обърнах, че ме се спеше много.
ден 34: Ей какво по дяволите ми прави леглото в коридора. Командира се върна и ме завари така. Развика се и ме прати да беля картофи в кухнята. Към обяд готвачите почнаха да душат наоколо. Някой каза, че май има умрял плъх. Вечерта на всички им се виеше свят и се задушаваха. Аз нищо не усещам, явно са опитали от собствената си манджа. Пада им се.
ден 35: Днеска ще ни учат да използваме противогаз. Заведоха ни на майната си насред някакво поле. Влязохме в някаква барака сложихме си противогазите и почнахме да чакаме. Чакахме, чакахме... някой си свалиха противогазите щото им омръзна. Мен ме боляха краката от ходене и помолих един да ми помогне да си събуя кубинките. Всички изтръпнаха и набързо си сложиха противогазите. Все пак човека ми помогна да ги махна. Точно тогава двама припаднаха. Еее явно са пуснали най-сетне газа. Като излязохме, командира каза, че не е наред газовата система и учението се отлага. Всички се спогледаха.
ден 36: Ще спим на палатки, че да не се връщаме в поделението, че е далаче. Баси никой не ме иска в палатката си. Е ще си къртя отвънка. Подложих си на кубинките и заспах с чорапите.
ден 37 сутринта: Лошо ми е и повръщам. Командира изпрати адютанта си да ме види как съм. Той отвори спалния чувал и припадна. Боже толкова ли съм зле?
ден 38: .......
ден 39: .......
ден 40: Събудих се сам в бяла стая. Тоя път не бях завързан, но на стола седяха ония в бялото пак с противогази. Местят ме в отдел за изследване на бойни газове.
ден 41: Карат ме с военен конвой до новото поделение. В камиона с мен се качиха двама. Казаха, че са ми охрана. Докато пътувахме видях, че по стената лази една огромна черна хлебарка и понеже ме е гнус да я мачкам с ръка си свалих кубинката и я размазах. Ония двамата се опитаха да ми кажат нещо обаче в следващия момент припаднаха... баси гнусливите хора.
ден 42: Ехааа много хубава стаичка са ми дали, даже има цветенца във вазата. Не може да се сравни това легло с пружината в старото поделение. Събувам се и лягам да спя.
ден 43: Събуди ме някакъв трясък. Огледах се и първото което видях е, че цветята бяха се смарангясали до неузнаваемост. Погледнах към вратата и видях камериерката (ехаа имам и такава) на пода... горката сигурно не и е понесло от гледка на повехналите цветя. Около нея разсипана закуската... язък *яко псуване*.
ден 44: Вратата е заключена и не мога да изляза, а прозорците са запечатани - абе къде съм попаднал? Ритах вратата докато не ми се разпаднаха кубинките... качествена изработка. Най-сетне някой отвори вратата. По пагоните видях, че е полковник. Пристъпи в стаята олюля се и падна хрипайки и хълцайки... явно му стана жал за кубинките. Е поне вратата е отворена, ще мога да се поразтъпча малко. Тъкмо излязох от стаята и се сблъсках с някаква сестра, тя изпищя и се строполи в краката ми... хе-хе-хе я какъв ефект съм имал върху жените. В края на коридора някакви се развикаха, след което се строполиха и те на земята...?!?!?!?... след секунди ме обградиха някакви с противогази тип слонче. Усетих як удар зад врата, след което не помня.
ден 45: Лелее как ме цепи главааааааааа. Пак съм в някаква бяла стая, но тоя път съм потопен във вана... ъггг и мирише на омекотител - гади ми се. В другия край на стаята седят някакви с противогази и ми говорят нещо. Нищо не им разбирам, а и както ме боли главата, само ми е да слушам... все пак това което чух беше, че ме пращат като охрана на някаква експедиция в джунглите в Африка, щото съм бил много опасен тука... Аз? Опасен? Че нали мен ме ступаха яко за нищо. Карай утре заминавам за Африка.

ЧОРАПИ - 4 - АФРИКА

Пристигнахме с военен самолет буквално в средата на нищото. Тия от поделението са ми дали два огромни сака фрашкани с чорапи - ако знам защо са ми, да пукна. А и в тая жега как ме виждат да помъкна и двата сака, и раницата, и палатката. Забрави, взимам само единия сак.

ден 1: Тръгваме.
привечер: Абе тия учени са луди, вървяхме към 50 км през разни гъсти храсталаци, лиани, досадни маймуни, комари и папагали в непоносима жега, а не стига това ами заваля един пороен дъжд та целия подгизнах. Майната и на палатката, лягам да спя, че не се трае.
ден 2: Събудих се плувнал в пот от жегата. Махнах кубинките, от тях сигурно изтече 1/2 литър пот. А този до мен пребледня и се олюля - ??? Тъкмо закусих и айде пак се юрнахме да ходим... чакай малко, сака с чорапите ми липсва?! Абе ей, маймуните са ми свили сака докато съм спал... е ще карам с тоя чифт чорапи.
ден 3: Днеска добре, ходихме само 20 км. Спряхме до един водопад и там направихме лагер.
привечер: Ааааа комарите ме изядоха, не ме интересува, тая нощ ще спя облечен, ако ще да пукна от жега. В палатката с мен е един негър от местното население.
ден 4: Абе, дявол го взел, кой ми е свил кубинките?... маймуните! Бутнах негъра да стане да ми помогне, оня ме погледна, вдиша тежко и обели очи - ?!?.
ден 5: Вчера след дълга гонидба с маймнуните през 2-3 блата успях да си върна кубинките. Нямах време да се измия, че трябваше да догонвам целия лагер. Стигнах ги късно вечерта. Бяха се устроили до едно езерце. Ааааааа с какъв кеф си натопих краката в хладната вода. След това отидох да видя съпалатника си. Той като ме видя, изкрещя и се сви в ъгъла... е да му имам и уважението, аз да го видя, а той :/
ден 6: Събудих се с крака потопени в езерцето. 2/3 от лагера е болен. Доктора казва, че е от водата в езерцето - била заразена с нещо. Баси, добре че снощи пих само водка... ммм някой да знае къде са ми кубинките?
ден 7 (вечерта): Скука, не можем да мръднем докато не се оправят болните. Поне имах време да намеря маймуните с кубинките ми. Разбира се пак ме прекараха през 2 блата преди да завали и да ме замерят с тях. Като ги прибрах от кубинките изтече около литър вода, кал, някакви водорасли и... това рибки ли са? Котката на доктора ги намери и ги заръфа. Почна да търси още и стигна до кубинките и почна да души - замерих я с едно камъче и тя падна. А така, няма кубинките да ми миришат на котка я.
ден 8: Хората се оправиха и пак тръгнахме. Всички негри странят от мен и нещо мърморят. Пусто не им знам езика и не ги разбирам. Доктора цял ден пищи, че котката му е много зле. А'е де ся какво се прави тая котка даже не я улучих.
ден 9: Интересно, всички около мен се оплакват от комарите, а аз не виждам толкова много...
ден 10: Жега, дъжд, жега и пак дъжд и на всичкото отгоре няма извор, където човек да си вземе душ. Установихме се до една пещера. Един от изследователите ме извика да сме идели да я изследваме. *мрън мрън мрън* ся и пещерняк ще ставам, ама няма как, ще се ходи. Влязохме на вътре и по едно време оня ми ти изследовател като освети едни прилепи... стана тя каквато стана. Ония се разхвърчаха наляво надясно и ние като алтави се шматкаме опитвайки се да ги избегнем. Кубинката ми се заклещи докато бягахме към изхода. Събух я и си викам, че ще дойда да си я взема по-късно като се кротнат тия летящи плъхове. В тоя миг се чу едно ТУП?!? После още едно и още и още... огледах се, прилепите падат като камъни. Гледам го и изследователя и той паднал - сигурно някой прилеп е паднал на главата му.
ден 11: Успях да намеря изхода и да го изтегля тоя от пещерата, ама пусто кубинката ми остана вътре. Отивам да я търся. Обикалях, обикалях и най-сетне успях да си намерих кубинката. На връщане обаче май завих някъде погрешно, щото стъпих в някаква пихтиеста маса... ПО ДЯВОЛИТЕ, това е гуаното* на прилепите. Как да е, нали си намеих кубинката.
ден 12: Странно, от вчера маймуните спряха да ни следват... липсват ми.
ден 13: На хората около мен нещо не им е добре. Пребледняват и драйфат. Всички казват, че от някъде мирише на лай**а. Хъмм ще си трая докато намеря поток да си измия кубинките.
ден 14: Комарите напълно изчезнаха, въпреки че тук е топло, влажно и има кръв в изобилие. Странна работа.
ден 15: Излязохме от джунглата и попаднахме в саваната. Хъмм тука нещо не е наред, тия лешояди дето кръжат над нас не ми харесват.
ден 16: Мда бях прав, тука определено нещо не е наред. Ся се появиха и хиени. Всички са изплашени. Зловещо.
ден 17: Ама, че е жега в тая савана, няма кьораво поточе където да се охладя, а и не съм спал от оня ден заради тия мършояди *псуване*. Лягам да спя и не ме интересува. Тая нощ да пази друг.
ден 18: "Абе къде са всички? Целия лагер е изчезнал. Мамка му забравили са ме." Тръгнах да ги гоня. Цял ден съм търчал като гламав по дирите им, подгизнал съм та се незнае, а на всичкото отгоре тия лешояди и хиени са точно зад гъза ми. Метнах едната кубинка по хиените и те се разбягаха. Два лешояда паднаха на земята... явно са слънчасали докато са ме следвали.
ден 19: Пуф най-сетне ги настигнах. Хъмм нещо тия погледи не ми харесват. Всеки страни от мен. Какво ви става бе хора?
ден 20: Помоооооооооооощ, гонят ни лъвове!!! Ей, ще го убия тоя фотограф дето искаше да ги снима. Покачих се на едно дърво (като всички останали). Точно преди да се изтегля на клона, един от лъвовете ми захапа кубинката и тя остана в устата му. В същия момент се строполих на земята върху му. Лъвовете ме наобиколиха и точно когато си мислех, че ще ме хруснат, те изпопадаха по земята. Гледах като треснат. Обърнах се към другите да ги видя какво правят ...what tha ''... всички падат от клоните като презрели домати.
ден 21: Обадих в щаба да дойдат да ни приберат, че като ги гледам как агонизират, не вярвам да се оправят. От там ми казаха, че ще дойдат до 48 часа.
ден 22: Събрах ги хората накуп, че и без това нямах работа. Пък и да ги държа под око.
вечерта: хъмм, не ми харесват тия дето са около мен. Почнаха да дишат тежко и пребледняват все повече.
ден 23: Преуморен съм... тия се влошават с всеки изминал момент. Къде се бавят тия беее... хъмм такова ли усещане имам, или тревата и дърветата около нас са повяхнали?
вечерта: Съблякох се и се събух, за да легна да поспя малко, че два дни не съм мигнал... ъгг... нещо ми е гадно... дано да не се разболявам и аз... нещо мирише лошо.
ден 24: Не помня.
ден 25: Не помня.
ден 26: Събудих се в една бяла стая, вързан за леглото... пак ли... мдам ето ги пак ония в бялото. Тоя път обаче седят зад стъклен параван. Седят и ме гледат и нищо не казват.

( От тук до края не се препоръчва за непълнолетни и за хора със слаби нерви! )

ЧОРАПИ - 5 - СОФИЯ

Заминавам да уча в София. Ще ставам доктор. След честите ми посещения в болницата се влюбих в обстановката и реших да ми стане втори дом. Майка ми е доста притеснена, а баща ми... него не мога да го видя, защото мъкне багажа ми. Само не мога да разбера, защо тези хора решиха, че са ми нужни няколко сака с чорапи...!? Както и да е, важното е, че не на мен ще ми тежат, ще пратят багажа отделно.

ден 1. Пътят беше 8 часа! Страшно съм изморен, въпреки че дремнах във влака. Смятам да пиша на БДЖ за състоянието на тоалетните. Даже тоалетна хартия нямаше, но за щастие тениската беше достатъчно дълга. Нанесох се, но част от багажа се е загубил по пътя, не ме интересува, лягам да спя както съм с дрехите.
ден 2. Пристигнах на централна софийска гара. Невъзможно е да се разбере от коя страна да отида да си хвана някой рейс - добре че едно цигане ми отмъкна част от багажа дакато съм спял и сега се ориентирах по миризмата от багажа си, защото единия сак бе натъпкан с непрани чорапи. И така излизам си аз от гарата и що да видя, цигането фанало един чорап и го е допряло така силно до устните си, че на мен ми призля. По-късно разбрах, че тук в София освен лепило си дишали и газовите пари от колите и така радиация тия негри не ги е фанала до сега. Спирката не беше далеч, но на мен ми се стори така, защото когато отидох да си взема сака от вече припадналото в безсъзнание чаве ме лъхна така познатата ми миризма и взе да ми се вие свят...
В началото не почувствах нищо, но един съвестен човек повикал бърза помощ, защото около мен и чавето се били събрали един кусур хора в тежко състояние или гърчейки се... На следващия ден се събудих в реанимацията на Пирогов...
Всъщност, отпосле разбрах че се намирам там. Първата ми асоциация, когато видях надвесената над мен странна фигура със страховита физиономия и някакъв маркуч, виещ се и изчезващ зад гърба й, реших, че съм отвлечен от извънземни.
- А, вече сте буден - промълви фигурата. Гласът й бе приятен, но звучеше малко приглушено. Измъкна някаква спринцовка и я заби в системата.
- Ъм, таквоз... къде съм? - запитах аз, докато премигвах на парцали. Все още виждах размазано, а съмнението, че се намирам в някакъв космически кораб отстъпваше на заден план, изблъскано от жалката атмосфера, която ме заобикаляше. Или отвлеклите ме извънземни бяха адски бедни, или се намирах в някоя болница.
- Намирате се в Пирогов, реанимацията, по-конкретно - сестрата сякаш прочете мислите ми. А може би по-скоро отговаряше на въпроса ми? Още бях толкова зашеметен, че не бях сигурен дали наистина съм бил в състояние да издавам звуци или просто съм си мислел.
Огледах се доколкото ми позволяваха атрофиралите от продължителното лежане мускули, но освен странната апаратура, купчината ароматизатори за тоалетна, зачервените ми очи не регистрираха най-важното - багажа! Сигурно са ми откраднали чорапите, помислих си аз.
Е, оказа се, че го бях казал на глас, защото сестрата се засмя (а може би заплака, не можах да разбера) и каза:
- А, чорапите ви ли... Ами те...
Бедната, не можа да каже нищо повече и се строполи на земята - явно противогазът й нещо не беше в ред.
Трескаво се заех да откачам впитите в мен игли, тръбички и тем подобни. Сестрата нямаше нищо против - просто лежеше на пода и лекичко се мяташе в конвулсии. За да се разсее, тя започна да повръща - установих това по покачването на стомашния сок, което можеше да се наблюдава през стъклата на противогаза. За да не се задави женицата, аз се наведох и й махнах противогаза - в този момент тя спря да повръща, изхъхри отчаяно и сграбчи гърлото си. Явно не можеше да диша...
- Само Левски - каза ми тя. Е, ако трябва да бъдем честни, намекна ми го с цвета на лицето си - чисто синьо.
Не можех да разбера защо тя се държеше толкова невъзпитано - вместо да се погрижи за пациента си, тя взе, че умря. Преместих сведения си поглед от съвсем пресния й труп към краката си. Установих, че левия ми чорап бе смъкнат наполовина. Запитах се кой ли се е опитал да ми открадне чорапите и погледа ми попадна на някакви тебеширени очертания пред леглото ми (ако хората можеха да наблюдават себе си отстрани, щях да знам, че гореспоменатите очертания принадлежат на един от санитарите, имал неблагоразумието да се опита да ми свали чорапите. Но тъй като не сме надарени с тази способност, просто ги огледах любопитно, смъркнах една линия за всеки случай - уви, беше просто тебешир) и излязох през вратата. Исках за разнообразие да напусна през прозореца, но труповете на гълъбите, застинали в непонятни пози ме смутиха - не исках да ги осквернявам и затуй просто си излязох през вратата.
Коридорите бяха пусти - не се мяркаше жива душа. Нямаше никой с изключение на труповете: те покриваха плътно доста голяма площ, като на някои места с успех можеше да се ходи по тях без да се докосне земята. Повечето от тях бяха пациенти - дъртаци от двата пола, но тук-таме се виждаха и трупове в бели престилки. Направи ми впечатление, че всички те бяха умрели, стиснали гърлото си.
В този момент дочух някакво трополене. Обърнах се и видях някакъв бледен тип, носещ някаква чанта. Вгледах се по-добре - и познах открадната си чанта.
Пичът вървеше бавно - бе вкочанен и му беше трудно придвижването. Отвреме навреме бъркаше в торбата ми и хвърляше по някой чорап на пода.
- Ей, кво правиш бе, калмук! - викнах аз и се хвърлих да събирам чорапите си - все пак трябваше да ги пера... може би след няколко години.
Бледният ме изгледа странно и извика на свой ред: - Спри!
- Даай още! - обади се и трети глас, за да се получи трио.
Изненадано погледнах в посоката, от която идваше гласа и видях някакъв хирург, доскоро мъртъв, който посягаше с ледените си ръце към краката ми. Доближи се с мъка, вдъхна дълбоко и каза:
- Ах, амброзия за белите ми дробове.
В този миг първият мъртвец падна на колене. Помислих, че е умрял наново, но не би. Той се бе втренчил в мен и по-точно в краката ми.
- Извинете, господарю, не ви видях... Съжалявам, че ви извиках така, просто не ви подуших добре...
Двамата с хирурга започнаха да ми се кланят, а налягалите наоколо мъртви се надигнаха в следствие благословения аромат на чорапите.
- Но какво става? - запитах аз в недоумение.
- Няколко ваши чорапа, о, господарю на аромата, случайно бяха попаднали в моргата при мен и ме събудиха... аз сума ти години правя аутопсии, но такъв аромат не съм усещал... той първоначално ме уби, но после ми даде нов живот...
В този миг вратата на стаята ми се отвори и сестрата излезе. Тя също ми се поклони и каза:
- Какви са вашите желания, о, господарю на Великата Смрад.
Аз понечих да й кажа, защото въпреки, че беше мъртва все още ставаше да удовлетвори типично живите ми потребности, но преди да си отворя устата, всички възкръснали завикаха в един глас:
- ВЕЛИКА СМРАД! ВЕЛИКА СМРАД! ВЕЛИКА СМРАД!
Вдигнаха ме на ръце и ме понесоха нанякъде, като не спираха да скандират.
- ВЕЛИКА СМРАД! ВЕЛИКА СМРАД...
Аз заподскачах и започнах да ръкомахам в такт с възгласите им.
- Велика смрад! Стига си се мятал, стой мирен, смрадливецо! - дочух някакъв глас сякаш много отдалеч. Отворих очи и видях някакъв санитар със стиснат нос да смъква чорапите ми с два пръста. Намирах се в реанимацията на Пирогов.
Реанимацията на Пирогов!
Отворих едното си око. След кратко оглеждане на обстановката се опитах да седна в леглото. Не успях, явно упойката или с каквото там ме бяха боли още ме държеше. Виждах всичко размазано. Мина известно време. Помислих: "Да еба упойката..." Повърнах. Главата ми вече трябваше да се е пооправила, какво не беше наред? Минаха още няколко минути. Изведнъж в стаята нахлуха познатите санитари. С противогази, естествено. Единият мрънкотеше нещо за "емиграция" и "полюси", другият избоботи, че било същото. Не знаех за какво ставаше въпрос, но и честно казано не ме интересуваше. Хората се приближиха към мен, единият се наведе и промълви: "Свърши се, моето момче". "Абе вие луди ли сте бе", изкрещях аз. "Баси ненормалния народ, каква е тази ваша имунна система, все с противогази да се разкарвате около мен и да ми припадате! Свършено, несвършено, не ме ебе, искам да отида да се разтъпча малко". В този момент осъзнах причината да виждам размазано - през... хм... парата, която се носеше из въздуха, всичко се виждаше така. Отметнах чаршафа и тръгнах да ставам от леглото. За мое най-голямо учудване, се изтърсих на пода. Онези тъпаци само ме гледаха странно и клатеха глави. Единият ме вдигна и ме сложи на леглото, пак ме погледна и каза същото - "Свърши се, мойто момче". Погледнах надолу - краката ми ги нямаше. До колената. Просто ги нямаше. Опипах чаршафа, на който трябваше да лежат глезените ми. Беше хладен и... празен. Не можех да разбера какво става, защо това се е случило на мен - толкова зъл ли бях, какво направих на този свят, защо точно на мен трябваше да се случи това? Не издържах. Сълзите просто потекоха от очите ми, след минути одеалото беше мокро. Мъжете изчезнаха някъде. Оставиха ме сам, сам с мокрия чаршаф, сам с обърканите ми мисли. След още няколко минути съм припаднал.
Десет дни по късно:
Количката е удобна. Много е странно това чувство... Да си имал нещо и да си го загубил. Сега обаче като че ли свикнах. Странно е да въртиш тези колелца по улиците на такъв голям град, който е абсолютно празен. Парата от въздуха почти изчезна и той се избистри. Скоро обаче храната ще започне да се разваля, трябва да намеря някое населено място, понеже едва ли ще успея да се оправя сам. За сметка на това дрехите са супер, намерих си толкова сладки слипове... Не съм ги свалял от няколко дни, е освен заради основните нужди. Засега обаче ходенето по голяма нужда ми е проблем, не мога да се избърша сам. Това е дугата причина да намеря населено място. Както и да е, издържах досега и ще продължа да се боря. Тези гащички много ми харесват обаче... няма да ги сваля скоро.

КРАЙ

Това беше за чорапите... сега е ред на гащите...

ден 2: Да му се не види, наистина трябва да си намеря някой да ми помага за голямата нужда. Днес не успях да издържа достатъчно дълго и пребоядисах сладките си слипове в кафяво... май ще трябва да ги сменям.
ден 3: Какъв е тоя шантав град бе, един магазин за бельо няма! От гащите ми взе да понамирисва.
ден 4: На това му викам късмет! Пообиколих и открих една отдалечена от болницата уличка, на която имаше магазин за ароматни пръчици и свещи. Как може да смърди така бе, сантал ли, какво е там, не се траеше. Отпред обаче открих трупа на някакво момиче с ученическа чанта на гърба. В нея имаше леко смачкана закуска, която почти не миришеше. Намерих и торбичка с някакъв диск, трябва да си потърся дискмен, без музика няма да оцелея още дълго. Но което е най-хубавото - по някаква причина в торбичката имаше и чифт мъжки слипове! Сиви, с някакъв надпис с маркер на тях. Колко странно, изглежда, че са носени, но са прани и миришат на омекотител - гадост! Няма значение де, обувам ги такива, каквито са.
ден 5: Така е по-добре, слиповете вече не миришат. Минах през един пуст магазин и си задигнах дискмен с батерии. Пуснах си диска, оказа се на някаква група - shemale ZERO - не съм я чувал, но звучи яко. Проблемът е, че годна за ядене храна се намира трудно.
ден 6: Попаднах на магазин за трайни колбаси, колко хубаво! Напълних си една торба и потеглям на пътешествие.
ден 7: Излязох от града и по някое време на магистралата ме качи един тираджия на автостоп. Какво съм избирал не разбрах, но колбасите не били толкова трайни. По някое време тираджията се оплака, че му миришело и ме изхвърли. Мамка му и парцал! Аз пък нищо не усещам...
Онзи тъпак шофьорчето ме остави насред магистралата! Теглих му една наум, после и една на глас, после още една. Последната благословия може би нямаше да достигне тираджията, тъй че бе отправена и към някакъв селяндур, който профуча с москвича си покрай мен (издънил чалгия до дупка) и на всичкото отгоре ми показа среден пръст, крещейки "Абе вземи се изкъпи, бе, смърдел!" Шеебама, проклети селяндури.
Примирено тръгнах по пътя, като отвреме навреме вдигах палец към минаващите покрай мен коли. От една хвърлиха някаква празна бутилка, която се строши в главата ми. Или май не е била празна, я... не бе, то туй било кръвта ми! Супер, сега и главата ми сцепиха!
След няма и половин километър ме очакваше изненада - задминалия ме москвич бе чукнал джипа на някакъв джиклас. Мутрата тъкмо стоварваше яките си крачища върху тиквата на селяка, когато стомаха ме присви и аз приклекнах край пътя. Не си свалих гащите - за какво, трябва да пазим природата чиста, пък и нещо позахладняваше, а винаги е приятно задника ти да бъде добре стоплен...
Изправих се с въздишка на облекчение, когато главата ми почна да звъни. Проклетата бутилка... не. Огледах се и видях стадо кози, явно привлечени от миризмата. Наобиколиха ме и започнаха да ми се кипрят. По едно време бях направо обграден от тях и се чудех вече как ще се измъкна! Добре, че се появи козаря, крещейки: "Оч, развратни гадини такива! Само да подушите пръч и веднага... А, ти бе дангалак, какво ми примамваш козите??!!". Смънках нещо в свое оправдание, избутах настрана муцуната на една коза, която вдъхваше миризмата, идваща от чатала ми, а ноздрите й трептяха вдъхновено и се затичах към паркирания москвич. Собственика му нямаше нищо против - лежеше кротко на асфалта с разцепена глава. Когато ме видя понечи да каже нещо, но аз му рекох да си почине и му дадох пълна упойка под формата на един камък в главата. Май го ударих по-силничко, отколкото трябваше... е, нищо. Ще му съберат мозъка с лъжичка и ще му го насипят обратно. Пък и като гледам колко простаци има тука, все и с половин мозък ще се живее.
За финал извадих диска от скромната уредбица, набутах вътре моя и потеглих с рязко свирене на гуми. Затваряйки вратата, за малко да откъсна главата на онази любопитна коза.
Подкарах с пълна газ и куфеех на надутата до немай къде тресня, когато внезапно колата изхъхри и умря. Възкресението щеше да настъпи едва когато в резервоара се налееше малко свещен бензин, но тъй като аз не разполагах с такива екстри, а бензиностанции наблизо нямаше, слязох от колата и отново потеглих напред. Преди това обаче не забравих да претърся багажника. Вътре открих единствено някакъв труп и тъкмо се канех да го претърся, когато зад мен рязко наби спирачки полицейска лада и от вътре изскочиха две ченгета. Свариха ме по долни гащи, тъй като отново ме бе подгонила нуждата. За щастие преди да ме арестуват двамата умряха - уби ги някаква коза - директно прегриза гърлата им! Оказа се, че това бе моята фенка - търчала подир колата. Явно аромата на гащите ми по някакъв странен начин и напомняше пръч, и то доста разгонен...
За да й се отблагодаря за услугата, вдигнах я на раменете си и я метнах през мантинелата - козата изврещя и докато летеше във въздуха, очите й бяха вперени в мен и по-конкретно в гащите ми с неописуем копнеж.
Въздъхнах, показах среден пръст на подминалия ме автобус със селяни, който ме заля със задушлив пушек. Странно... димът не се разсея доста време. Защо ли?
Набучих слушалките в ушите си и поех напред... към следващото продължение на историята.