Жив е той, жив е! Там в кабинета,
потънал в сметки, лежи и пъшка,
юнак, не взимал заплата трета,
юнак в младост и сила мъжка.

На една страна захвърлил елка,
на друга писалка, на две строшена,
погледи страшни шефа му стрелка,
а той проклина цяла система.

Седи юнакът, а в кабинета,
баджанакът отново пасианси реди,
секретарка нейде си пие кафето,
а пък портиерът долу пак спи.

Делник е сега, пейте колеги тез тъжни песни,
грей ти крушке в задушната стая,
ще го уволнят и този юнак,
но млъкни сърце.

Тоз, който падне в бой със съкращенията,
той не умира, него жалеят
земя и небо, звяр и природа
и хора го в оди възпяват.

Денем му пази сянката шефа
и секретарка му скришно сладко намига,
често с колежките гледа си кефа
и те се за брат, юнак грижат.

Настане вечер, месец изгрее,
звезди обсипят свода небесен,
гора зашуми, вятър повее,
министър възпява живота чудесен.

И секретарки, с модерни премени,
чудни прекрасни, песни поемат
влизат в саята, красиви, засмени
и при юнака дойдат, па седнат.

Една му джобовете ловко пребърква,
друга спестовната книжка му взема,
трета целува го и сладко замърква,
а той я гледа, мила, засмена.

Кажи ми, Ленче, де е шефа?
де е моята вярна дружина?
Кажи ми, па завлечи ме в кенефа,
развеждам се, Ленче, само земи ма.

И плеснат с ръце, па се прегърнат,
и слизат с песен долу в кенефа.
остават там дорде усъмне
и молят се да не ги спипа шефа.