О, Спирка!

О, движение славно,
о, мрачно движение.
Дни на борба с лакти,
с юмруци, с коленье.
Епопея тъмна, позната и вам,
в която и ази съм участвал сам.

О, Спирка!..
три часа тълпи недоволни
как рейса щурмуват... Квартали околни
уплашено тръпнат на боя с ревът.
Пристъпи ужасни, не знам кой си път
гъсти орди лазят в утринта мъглива.
Tела изтерзани потта ги облива.
тласък подир тласък, рояк след рояк.
Контрольор разсърден спира рейса пак
и вика: “Долу от вратите!”.
И ордите слизат с викове сърдити
и аларма страшна въздуха разпра:
“Как не ви е срам бе?! Аман, до кога?!”
И с нов дъжд от думи, крясъци, закани
за вратата гледа всякой да се хване,
изтерзани кости в рейса да намести
и една колежка назад да измести.
Виковете екнат, смазани реват,
масите налитат и падат и мрат.
Идат като тигри, падат като круши,
и пак се налепват отвън по сто души.
Няма веч оръжие, има хекатомба.
Всеки чадър меч е, всяка чанта – бомба.
Всяко нещо – удар, всяка душа – плам...
Чанти и чадъри изчезнаха там.
“Грабвайте телата” – някой се изкряска
и един кондуктор изчезна завчазка.
Като демон черни над черни рояк,
а тълпата ревна и напъна пак.
Ремаркето беше прилично на пещ,
задушно и пълно със въздух горещ,
с миризми ужасни, с кондукторски вик:
“Сгъсти се напред”, остават без клик.
Майките пищяха уплашени, бледи,
притиснати здраво от едри съседи,
борбата кипеше отвътре, отвън,
на всички в очите блестеше огън.
Болнави и здрави от различни раси,
викаха, пищяха, деряха гласа си,
взимаха участие в последния бой.
Майката мълвеше “Чадо, не се бой,
ритни тоя чичко в тлъстия тумбак”
и детето рита, рита здраво пак.
И старата баба, що едвам се люшка
някого в ребрата с бастуна си мушка.
Попът някак страстно девойката стиска -
Боже, прости му, той без да иска!
Шофьорът зарадван и цял засиял
избира къде е най-гъстата кал,
на рейса внезапно той удря спирачка -
за сетен път всичко добре да омачка...

И днес йощ легенди навред се разправят
как паметник бронзов на нас ще поставят:
високо издигнат, останал по потник,
на беден, изстрадал, пътуващ работник.