Не плачи, майко, не тъжи,
че изядох ази ориза.
Ориза, майко, белия,
та тебе гладна оставих
за първа гозба да жалиш!
Но кълни, майко, проклинай
тоз тежък, чер апетитин,
дето нас млади пропъди
при тез тежки китайци -
да ходим, да омитаме
оризи - вкусни, с подправки.
Аз зная, майко, мил съм ти,
че може млад да преядам,
ах, утре като премина
през тиха бяла оризница.
Но кажи какво да правя,
кат си ме, майко, родила
със шкембе мъжко, юнашко,
та шкембе, майко, не трае
да гледа бутче, че бесней
в тавата пълна с ориза:
там, дето сол съм посипал
и първо сосче разсипал,
там, дето либе хубаво
черни си очи вдигнеше
и с онази тиха усмивка,
оризът в сърма свиеше!
Ах, мале - майко юнашка!
Прости ме и веч прощавай!
Аз веч тигана нарамих,
и варя оризец народен
срещу гладът си безверни.
Там аз за мило, за драго,
за теб, за баща, за братя,
за черпак ще се заловя,
пък... каквото зърно покаже
и ризото, майко, юнашко!